История на Лунната и Марсианската програма. Част 2
Въпреки че дребния галактически транспортен съд от класа Рейнджър няма да е същински първообраз на Маринър през 1964 година той към момента би бил обезпечил отличен ранен тест на технологиите по това време. Ако Атлас-Центавър е сполучливо създадена през 1962 година ще може да бъде изпратен 885 килограмов транспортен съд към Венера или 585 килограмов транспортен съд към Марс. Рейнджър обаче тежи единствено 225 кг. Тъй като не е ясна финансовата страна на въпроса Лабораторията за реактивно придвижване харесва концепцията за изпращането на дребна сонда до Венера през 1962 година като оставя огромния марсиански/венериански Маринър за 1964 година.
Но вярвайки въпреки всичко че Атлас-Центавър ще е подготвена в точния момент от Офиса за развиването на галактическите полети подценяват желанията за дребна сонда на Лабораторията за реактивно придвижване и през юли 1960 година се предлага да бъде изпратена през 1962 година огромна сонда от класа Маринър-А към Венера след един тестов полет на ракетата. След още един тест през 1964 би трябвало да излети и по-голям уред от вида Маринър-Б, в случай че опциите разрешават – и със спускаем уред. И по този начин, админ Гленан утвърждава планетните планове Маринър на 15 юли 1960 година единствено шест дни откакто утвърждава изследванията за три лунни задачи Аполо.
През август 1960 година Планетарния програмен офис на Лабораторията за реактивно придвижване стартира да изследва проектите за Маринър-Б – безпилотен галактически уред кадърен да реализира огромен брой задачи. Такъв многозадачен транспортен съд с съществени съставни елементи и научни принадлежности комплектовани в модули дава обещание ниска цена за разработка. Маринър-Б включва капсула която би трябвало да се отдели от основния транспортен съд и да се забие в планетата.
Маринър А е по-консервативен транспортен съд с доста огромен късмет да успее. Този уред е изцяло нормализиран, мощността е обезпечена от слънчеви акумулатори, също така би трябвало да има аварийни акумулатори. Но до момента в който двигателната система би могла да бъде употребена за корекции на полета по пътя, Маринър-А няма нито система за сплотяване, нито терминална навигационна система. Така че той не е подобаващ за установяване точната среща с планетата при характерни заложени звездни координати. Маринър-Б, по-амбициозният транспортен съд има по-сложни системи и опитът с него може да способства за дизайна и създаването на още по-амбициозния Вояджър.
Плановете за Вояджър са още по-комплексни. 1080 килограмов галактически транспортен съд с капсула тежаща няколкостотин кг би трябвало да оцелее при навлизането в атмосферата и спускането към повърхността. За да може Вояджър да лети през 1967 година би трябвало да са изпълнени няколко цели. Първо би трябвало да се усъвършенства навигацията при сближението с планетата с цел да може кораба да е на вярната позиция, би трябвало да бъде създадена технология за нахлуване в атмосферата и също така да бъдат създадени двигателни системи които се желаят при градежа на орбиталните апарати.
Гейтс и неговите подчинени стартират да изследват четири съществени проекта за задачи които по най-хубав метод могат да преодолеят софтуерната дупка. Първият е проект за марсианско облитане и завръщане на Земята. Космическият уред ще отиде към Марс, след това ще се върне на Земята и ще изпрати капсула с проявените фотоси. Вече е имало сходен сполучливо сбъднат план на име Дискавърър 13 на Еър Форс, обвързван с изпращането на орбитален спътник и завръщането на капсула назад на Земята. Така че марсианското облитане и завръщане е софтуерно изпълнимо. Но за Лабораторията за реактивно придвижване такава задача е извънредно неатрактивна, вместо това изпращането на данните от Марс към Земята по електронен път наподобява задоволително съответен.
Втората задача, която възнамеряват е изпращането на облитащ уред с повече научни принадлежности от Маринър А. Тъй като този вид наподобява повтарящ се нещо би трябвало да бъде направено за подобряването му. Навигационна система при сближението би трябвало да се добави което би сближило кораба по-близко до Марс само че това значи повече условия за мощ, което от своя страна би добавило ненужно тегло.
Планетен орбитален уред е третото предложение. Това би желало нов детайл, ретроракети. Веднъж щом апаратът доближи планетата ракетите би трябвало да се възпламенят тъй че да може да навлезе в орбита. Дори и това да бъде внедрено тежестта на кораба ще нарасне и няма да може да го поеме ракетата Атлас-Центавър.
Спускаем уред е четвъртото предложение което би желало още по-развита технология която няма да е подготвена за началото на 60-те години. Други проблеми са по какъв начин инструментите да бъдат непокътнати при навлизането в марсианската атмосфера и по какъв начин кораба да комуникира от повърхността.
След като изследва четирите разновидността Гейтс отбелязва:
„ Единия вид е (а) да бъде подложен основния транспортен съд в орбита към планетата и да насочим спускаемата капсула към атмосферата след което тя ще кацне на повърхността, (б) основния транспортен съд може да се употребява с цел да сложи капсулата в орбита към планетата и (в) основния транспортен съд да облети планетата и изпрати спускаема капсула, която да навлезе в атмосферата “
От тези разновидности Лабораторията за реактивно придвижване смята че облитането с капсула е най-обещаващия вид. Орбитален+спускаем уред е прекомерно упорит, а облитане с орбитална капсула не би изпратила задоволително данни с изключение на тези изпратени при облитането. Концепцията за двете обособени капсули се трансформира в доста атрактивна и става съществена за Маринър Б.
През лятото на 1960 година има убеденост в НАСА че Центавър може да бъде издигнат в период и Техническия екип поръчва още четири степени Центавър с изключение на тези шест, които са в поръчката. По-късно през годината, обаче, Атлас-Центавър стартира да демонстрира проблеми. По време на първия тест през ноември процедурна неточност довежда до запалването единствено на един от двата мотора. Незапаленото гориво експлодира, унищожавайки и двата мотора. Само след още две детонации същността на казуса е разбрана и той е поправен.
Експлозиите отсрочват тестовия полет на Атлас-Центавър от юни до декември и всички планове свързани с ракетата са повлияни в отрицателен аспект. Освен това предсказаната товароподемност не отговоря на предстоящата. Докато дизайна на лунните сонди Сървеър и марсианските Маринър Б е изменен с цел да съвпадне с опциите на ракетата различен проблем излиза на глава. 1962 година с изстрелването към Венера наближава. Ситуацията с Центавър прави този полет неосъществим и различни задачи би трябвало да се възнамеряват за 1962 година, само че НАСА към момента се надява за изпращане на Маринър А към Венера през 1964г.
Междувременно НАСА и Спейс Технолъджи учат степента Ейбъл М, която би могла да бъде употребена с Атлас. Първоначално планувана за лунни задачи Ейбъл към този момент се възнамерява за авариен вид за Маринър А.
Тъй като последователно излиза наяве, че Атлас-Центавър няма да е подготвена за полет през 1962 година Никс от щаба на НАСА и Шнайдермен от Лабораторията за реактивно придвижване се събират с цел да дискутират казуса. А Шнайдерман схваща от лунни сонди Рейнджър. Накрая двамата стигат до извод че галактически уред от класа на Рейнджър заслужава изключително внимание. Никс утвърждава изследването на ракета Атлас-Аджена за такава задача.
Ние не трябва да забравяме политическото предпочитание на Съединени американски щати да победи Съюз на съветските социалистически републики тъй че би трябвало през 1962 година да бъде изстрелян безпилотен галактически транспортен съд непременно, само че вместо към Марс полетът би трябвало да е към Венера, тъй като е по-близо и желае по-малко гориво. На 28 август 1961 година Лабораторията за реактивно придвижване утвърждава задача, която да лети с ракета Атлас-Аджена, основана на лунния Рейнджър и взаимствайки характерности от Маринър А. Този галактически уред, наименуван Маринър-Р би носил 11 кг принадлежности. Изстрелването през 1962 година не би повлияло на графика на лунните сонди Рейнджър.
На 31 август 1961 година са подхванати три стъпки. Одобрен е плана Маринър-Р, спрян е Маринър-А, а Маринър-Б е утвърден за полет към Марс или Венера през 1964 година. След по-малко от 11 месеца са издигнати два безпилотни кораба от вида Маринър-Р. Изстрелванията са планувани за 22 юли и 27 август 1962 година Първият галактически уред обаче аварира заради проблеми по време на изстрелването. Вторият галактически транспортен съд за малко да претърпи нова злополука, само че наземния екип поправя казуса по време на изстрелването и степента Аджена сполучливо се отделя от Атлас. Маринър-Р-2, към този момент именуван Маринър 2 поема своя дълъг и сполучлив път към Венера.
Успехът е нужен непременно. Първите три лунни задачи на Рейнджър са неуспех, а Рейнджър 4 се разрушава на невидимата страна на Луната без да изпрати научни данни. Тогава рецензията по адрес на НАСА и нейната лунна и междупланетна стратегия към този момент е била достигнала до огромни размери. Успехът на Маринър 2 обаче връща доверието в организацията. Според админа на НАСА Маринър 2 е „ най-важния и допустимо най-грандиозния теоретичен план до този миг “.
Маринър 2 изпраща огромно количество научни данни от Венера. Става ясно, че температурата на повърхността е доста висока – 415 градуса по Целзий. Тези температури не вършат Венера удобна за търсене на извънземен живот, по тази причина екзобиолозите смятат че Марс е доста по-подходящ претендент за тази цел.
Докато екипът на Маринър 2 се радва на триумф проблемите с Центавър не престават. На 9 април 1962 година НАСА още веднъж преразглежда проектите на Маринър. Мисията Маринър-Б с кацане на Марс е отсрочена до 1964 година, а Венерианската задача е изменена на още един транспортен съд от серията Маринър-Р.
Маринър-Б изисква два разнообразни вида опити – тези, които би трябвало да бъдат внедрени на облитащата капсула и тези, които би трябвало да бъдат внедрени на спускаемата капсула. НАСА обаче няма строга процедура за това какви тъкмо принадлежности да подбере за задачата. През март 1961 година Нюъл от Комитета по ръководството на галактическите науки написа до Одишоу от Космически науки за това какво би трябвало да лети на Маринър-Б. Нюъл осведоми Одишоу че настоящите проекти включват облитащ уред и спускаема капсула. Облитащата капсула би трябвало да премине на 11 000-16 000 километра от Марс. Ако задачата лети без спускаема капсула тя би могла да носи 80 кг научни принадлежности. Ако спускаема капсула е внедрена близо 23 кг се заделят на повърхността само че остава неразбираемо какъв товар облитащия модул може да носи. Нюъл моли Космически науки да преразгледа казуса и да предложи лист с научни принадлежности.
След като отговорът е получен излиза наяве, че задачата има две основни цели – първата е да изследва самата планета Марс, другата е да изследва междупланетното пространство. По-голям приоритет има „ фотографирането на планетата, определяне на атмосферната конструкция и да бъдат избрани главните свойства на повърхността й “. Експериментите по време на облитането би трябвало да включват изследване на магнитното поле, атмосферата, радиацията, полярните сияния. След пет дни полемики ето листата с принадлежности който се появява:
Облитащ модул
Научен пакет за радиацията
Научен пакет за галактически прахуляк
Фотографска камера
Магнетометър
Инфрачервен спектрометър
Ултравиолетов спектрометър
Капсула
Телевизия
Екипировка за премерване на температурата и налягането по време на спускането
Радарен висотомер
Масспектрометър
Газ-хроматограф
Лятото на 1961 година минава много бързо. Юрий Гагарин излетява на 12 април 1961 година и това поразява американците за следващ път тъй като Съюз на съветските социалистически републики още веднъж повежда в галактическата конкуренция. На 26 май 1961 година Кенеди държи популярната си тирада че нацията би трябвало да изпрати човек до Луната и да го върне безвредно на Земята до края на десетилетието. Администратор Джеймс Уеб, наследника на Гленан подрежда целите на организацията тъй че тя да поддържа визията на Кенеди за постигане на Луната. Тази смяна води и до цялостна метаморфоза на организацията.
(…)
А в този момент да се върнем на проблемите с Центавър. За 1963 година полетът на Маринър-Б и задачата до Венера за 1964 година е спряна.
След поредност от 10 отлагания на първия тестов полет на Атлас-Центавър, НАСА пробва още веднъж на 8 май 1962 година. 56 секунди след излитането ракетата експлодира и до късното лято на същата година се взема решение че не може да се разчита на Центавър за полет до Марс през 1964. Сега проектите са за полет до Венера през 1965 година на Атлас-Центавър с Маринър-Б в случай че ракетата е подготвена. Наместо това през 1964 година ще бъде изстрелян към Марс дребен уред благодарение на Атлас-Аджена наименуван Маринър-С.
(…)
Маринър-С в действителност съставлява орязана версия на Маринър-Б без спускаемата капсула. Въпреки че е много по-малък и елементарен в сравнение с НАСА чакат Маринър-С ще изпрати към Земята първите фотоси от Марс. Маринър-С – първата задача до Марс след изморителна борба с проблематични ракети скоро ще стане действителност. Построени са два галактически кораба от вида Маринър-С и те получават номера Маринър 3 и Маринър 4.
Вляво: галактическият транспортен съд Маринър 4 по време на проби. Вдясно: момента на изстрелванe. Credit: NASA
Но в деня на изстрелването проблемите стартират. Маринър 3 е изстрелян на 5 ноември 1964 година и след час излиза наяве че няма мощ от слънчевите панели. Бързо се открива че носовата защита на ракетата не се е отделила от кораба. Опитите да освободят галактическият транспортен съд са несполучливи.
Работейки интензивно през оставащите дни служащите модифицират носа на ракетата на Маринър 4 и той сполучливо излетява на 28 ноември. Този път всичко върви по проекта. Степента Аджена се възпламенява и Маринър 4 поема по своя дълъг курс към Марс.
Седем месеца и половина лишават на Маринър 4 да доближи Марс. 260 килограмовия галактически транспортен съд се среща с планетата на 14 юли 1965 година. Близо 22 изображения са получени от телевизионната камера на разстояние 10 000 до 17 000 километра от Марс. След като се запаметяват на лента те стартират да бъдат излъчени към Земята още на идващия ден. За осем и половина часа Лабораторията за реактивно придвижване получава битове електронни данни, които след това се трансформират във образни изображения. Изображенията демонстрират терен затрупан с кратери.
Какво може да се научи от близо 22 изображения на Марсианската повърхнина, покривайки единствено 1% от нея? НАСА към този момент са били предизвестили обществеността, че фотосите няма да са с задоволително огромна разграничителна дарба с цел да разрешат казуса дали има живот на Марс или няма, само че разясняват че могат да плануват дълго чакания отговор за известните канали на Скиапарели, което дава вяра че изображенията може да са в действителност завладяващи.
Снимки от Маринър 4 показващи кратери. Credit: NASA
За хората-търсачи на извънземен живот фотосите на Маринър 4 са мощно разочароващи. Тъй като от региона на петата до петнадесетата фотография има близо 70 кратера със забележителна величина това демонстрира, че най-малко част от повърхността на Марс е покрита с кратери. Телевизионният екип удостоверява, че на фотосите не се виждат особености присъщи за Земята като планини, огромни долини, континентални плочи, океани. И сигурно на дребния район, сниман от Маринър 4 няма и канали.
От тези фотоси човек може да си направи следните изводи:
Марс наподобява повече на Луната в сравнение с Земята. Въпреки това тъй като Марс има атмосфера проучването на планетата може да даде доказателства каква е била ранната еволюция на Земята.
Поради аналогията с Луната огромна част от кратеристия терен на Марс би трябвало да бъде доста античен – може би на 2-3 милиарда години.
Данните на Маринър 4 демонстрират, че в предишното нямало атмосфера, доста по-плътна от актуалната, която да е била присъща за планетата незабавно след образуването на повърхността.
В този ред на разсъждения мъчно е да се има вяра че свободна вода в количества задоволителни за образуването на потоци или океани може да е съществувала на Марс в миналото. Наличието на такава вода би предизвикала солидна ерозия на цялата повърхнина.
Повърхността на Марс е в огромна степен неактивна. Това е съвместимо с отсъствието на магнитно поле съгласно данните на магнетометъра.
Снимките на Маринър 4 нито потвърждават, нито отхвърлят вероятното битие на живот на Марс. Търсенето на фосилни форми в действителност наподобява малко обещаващо в случай че марсианските океани в никакъв случай не са съществували. От друга страна в случай че марсианската повърхнина е в действителност в примитивна форма тя би могла да бъде единствената в Слънчевата система която да има следи за образуването на органични субстанции, следи, които от дълго време са изчезнали от Земята.
.
Инфо: История към НАСА
